Kayak Tour Greece 2010 - част 2

Ден 3 –р. Aооs !!!

Пак ставане, пак кафета, смях, завои, дерета. Не беше далече но пътя е доста бавен. Когато ходих миналият път да я гледам пътя до там беше затрупан от свлачища и на места паднал. Не хранехме надежди че ще е оправен но се оказа че всичко е почистено и закрепено. Още по-щастливи останахме когато заварихме и реката пълноводна. Имахме информация за нея че е висок клас но нямаше никакъв шанс да я огледаш без да загребеш с каяка по течението. Първите и километри бяха дадени като клас 3 и след това каньон с 4-5 категория на трудност.

Така и се оказа когато връхлетяхме на участък в който всичко влиза в тесен каньон с голям наклон, огромни камъни, дупки, падове, турболенции и много силна вода. Нещото което ни смаза беше че явно карахме на високо ниво на водата и беше много трудно да намерим обратни течения където да спрем и да можем да огледаме. Понякога проблемите със спирането и оглеждането ни костваха два пъти повече усилия отколкото да преминем . Често се оказваше че сме спрели на погрешния бряг и подхода към по-чистото и безопастно минаване беше недостижим при условие че трябва да траверсираш до отсрещния бряг. Бързеите бяха наредени един след друг а самите те бяха с голяма дължина. Когато тръгнеше първия от групата, изчезваше някъде м/у камъните и последвайки го незнаеш какво се е случило надоло с него. Това допълнително напрегна ситуацията, но мисля че всички които бяхме вътре си давахме сметка че всеки си е взел решението да влезе там и никой не го е карал насила.

Нямаше опция за осигуряване на повечето места. Не маловажен е и факта че освен от класическия за реките варовик голям процент от камъните в реката бяха образувани и от някаква вулканична маса която представляваше много малки и остри камъни слепени в едно общо. При едно от обръщанията ми успях да реализирам удар с такъв и усещането определено е неприятно и болезнено. Гледайки какви парчета пластмаса оставяхме когато провлачвахме дъното на лодката през тях ми стана ясно че трябва да стоим далече от подобни образувания. За наш късмет двата най-опасни бързея имаха опция да се пренесат и това и направихме. Имаше видимо минаване през тях но влезеш ли вътре нямаш право на никакви грешки. Филип много държеше да скача урболешката в тия бързеи и това хич не са хареса на останалите в групата. Реката някак си те завладява и адреналина те кара да се хвърляш сърцато в падовете с лек налудничев поглед....много познато и често случващо се състояние при такива спускания. Спускането се превърна малко в гоненица по реката но явно ще трябва да поработим и по тоя въпрос. Не знам колко беше сложно и трудно това трасе но в един момент ръцете и краката ми отказаха и определено не контролирах ситуацията. Наложи се просто да спра без да ме интересува че на някой му се дава газ по бързеите и че времето напредва и може да зъмръкнем.

Определено не знаехме колко още остава до края, а бързеите не свършваха. В този момент съзряхме Муцев да стърчи от едни храсти и обстановката се успокои. Финала беше близко и това определено ни зарадва. Емоците за деня ни стигаха и мисля че никой не излезе от реката с усещането че не е изпълнил деня си. Трасето наистина беше 5-та категория и не мисля че досега сме се набутвали в подобна ситуация освен може би нашето подобно приключение по горната част на р. Морача през 2009 г. Въпреки това и тогава ситуацията беше същата но поне знаехме че някъде отгоре имаше път. В случая с този каньон път и изход нямаше и трябваше да слезем до края му. Посетихме близкото градче да видим и там ли готвят скъпо и след това се отправихме към изхода на каньона Vikos където беше последната ни цел... Voidomatis

Останахме долу в ниското за да спим на по-топло което е много важно когато се налага да къмпингуваш ранна пролет няколко дена. Бяхме уморени от всичкия адреналин през деня и след няколко бири се скатахме по палатките.

Спахме в непосредствена близост до един от старите мостове с които района е осеян. Великден е голям празник за Гърция и на сутринта започнаха да прииждат хора излезли да оползотворят своя уикенд. На самата река Войдоматис се провеждаха рафтинг спускания и още от сутринта започнаха да бръмчат бусовете на местните фирми. Ние бяхме набелязали един етап от реката който се намира нагоре по течението. Беше разделен на две части но в по-горната му където достъпа беше лесен нямаше достатъчно вода. Преминаваше през каньон за който в гидовниците пешеше че e “най-дълбокия” в Европа. С лека усмивка се запътихме към поредния “най-дълбок” каньон и решихме да стартираме от изхода му. Явно във всяка държава си има такъв първенец с претенции за величие...какво да правиш туризма изисква такива обекти. Наистина е дълбок и наистина е грандиозен а подхода към реката естествено се намираше на възможно най-високо място.

“Първа горска Каякарска бригада” се мобилизира и се изтърси в селото. Чакаше ни поредното носене на лодки през дерето но този път надолу. Погледнато отгоре реката не изглеждаше нищо особенно и на ръба на свойто пълноводие. Тове се оказа зретелна измама често случваща се когато гледаш прозрачна вода от високо място. За не много дълго време се свлякохме по една туристическа пътека и когато достигнахме реката намерихме една красива и прозрачна вода. Трасето не беше описано като сложно но трябваше да имаме едно наум. Леко афектирани от приключенията си от предишния ден загребахме по течението. Още на първите 20 метра реката зави и се мушна в един дълъг бързей. Започна едно трескаво гребане по него защото не знаехме дали историята от вчера няма да се повтори. Оказа се че всичко е нормално и няма да ни се налага да повтаряме вчерашните емоции. Бяхме се поуморили и май нямахме нужда от това. За наш късмет участъка беше къс и невероятно красив.

Точно такъв какъвто трябва да е един участък в последния ден от такъв тип разходка. Доволни, уморени и усмихнати спряхме в обратното до един мост където всъщност беше и старта за рафтовете. Поизмихме лодките и екипировката и се заехме с товаренето на колата в която хауса цареше до толкова че вече да няма място за пасажерите в нея. Трабваше да потегляме към вкъщи след четири дена препускане по затънтени пътища и дерета.

Определено това няма да ни е последната разходка от такъв тип. Емоциите свързани с намирането и битуването около реката са не по-малки от самото гребане в нея. Приключенията започват още от първото посочване с пръст на даден каньон на картата. Има съществена разлика в това да спускаш по река която познаваш и се намира в задния двор на държавата ти и в това да предприемаш и организираш подобни похождения. Преди всичко е екипа и крайния резултат и след това “личните успехи”. За пореден път ни се случваше да имаме по половин километър отвесни скали над главите си и рискувахме да се забием някъде където не можем да продължим. В лодките беше пълно с всевъзможни неща спомагащи за нашето оцеляване ... ако се наложи. В самия багажник на колата присъстваха въжета и известно количество алпийска екипировка която искрено се надявахме да не ни се налага да използваме. Навлизайки в подобни терени човек трябва да си зададе въпроса “защо трябва да го прави” и ако не намери отговора на входа на каньона то цялото действие се обезмисля.

Оставихме зад гърба си 4 реки които с удоволствие отново ще посетим и впишем като традиционни места за каране на каяк.