Много мокра /рафтинг история/

След няколко дена е Коледа. В Спортната академия раздават първите за тази година стипендии. Събрали са се парите за три месеца – нищо чудно, че съквартирантките ми закъсняват. И аз оползотворих добре деня. Послучай обхваналото ме празнично настроение си капвам малко джин и вдигам наздравица с жабето, дето живее в банята. Държиме го, за да ни яде хлебарките. След известно време си наливам пак. Жабето започва да ме гледа с укор.

Недопустимото за една дама самотно занимание е прекъснато от появата на двете ми състудентки. Външният им вид говори, че и те са си направили коледен подарък. С победоносен вид едната измъква лъскави кожени ботуши: “Какво обикаляне падна, ама са на сметка!” Другата разгъва внимателно върху леглото ефирно произведение на плетаческото изкуство, произхождащо от някой бутик. Проявявам необходимата доза възхищение.

Чифт погледи ме фиксират с очакване. Започва да ми се струва, че може би не трябва да споделям с тях.

-Е?

С известни усилия неуверено издърпвам изпод леглото нещо, което прилича на малък мъртъв кит.

-Ъ?!

-Ами...лодка.

-?!

-Гумена...за по реки...

-Покажи я. Покажи я, де!

Докато гледам безпомощно, покъщината чевръсто е разместена по ъглите.

Изтърсвам чисто новата си придобивка на пода, слагам помпата на единия вентил, надувам камерите, после дъното... Съквартирантките ми пият джин и гледат с любопитство. Сядам върху напомпания до кораво борд, след това щастливо лягам вътре. Подават ми остатъка от джина, облагороден с круша от компот. Лапвам крушата, а с остатъка от алкохола поливам носа на лодката. Хващам веслата и започвам да “греба”. Кръщението на “Гмуреца” върви по всички правила.

Някъде по малките часове се появяват и недоволните съседи. Гледката направо ги потриса. И не без основание. Облякъл възрозова спасителна жилетка, шкиперът опитва да запее “О, соле мио!”, докато екипажът енергично разплисква с весла водата от двата легена, поставени до лодката...

* * *

Цяла зима подобният на труп вързоп отлежава в гардероба и събира прах и мечти. В ранна пролет го разхождам до Велека, където получава първата си дупка. Пардон, пробойна. ( Ей, навремето в училище заради тази “дупка” ми забиха двойка по метална практика. Че дупката в чука била “отвор” ). По черешово време рафтим Земенския пролом. За който не знае – в Ръждавица са най-вкусните череши. “Кюстендилска хрущялка”. Пазачите на частните градини любезно ви упътват към държавното. А когато слънцето размекне Мальовишките снегове, идва ред на Черни Искър.

Аз и Киро, Хари, бате Здравко и Мънето. Всъщност Здравко е Иво, но така го знае майка му. Това са екипажите.

Започваме от Мала Църква . Може да се рафти и от Говедарци, но реката е плитка и пълна с битов отпадък. Това крие опасност от преждевременно и безславно прекратяване на плаването. Предпазливо, като котка на мокро, изтръсквам босите си крака и влизам в лодката. Ясно ми е, че няма да сме сухи дълго, но не ми се иска изведнъж да седна в студената вода. От солидарност с останалите участници в проявата, повечето от които са ми пресни курсисти, не слагам неопрен. Голяма грешка! Предстои да гледат как оцелява посинял от студ пишман инструктор.

Началото на плаването е приятно. Почти. Една ръждива тел, опъната напряко, едва не ни обезглавява. Реката се забързва. Става на ръкави, с островчета между тях. Надвисналите храсти, натрупаните клечки и изкоренени дървета могат за миг да превърнат лодката в отпуснато шкембе. Лавираме съсредоточено между тях. Избрали сме за рафтинг кофти ден – като че целият Самоков се е изнесъл на теферич покрай реката. А ние сме му главната атракция.

Поредният остър завой. Едно дете играе до водата. Вижда ни в последния момент и с рев спринтира по поляната. Зазяпвам се след него и пропускам следващия камък. Течението мята лодката отгоре. Инерцията ни изстрелва като катапулт. Минаваме без жертви. Лодката се е огънала около камъка и течението я подпира здраво. С големи усилия издърпваме плавателния съд невредим и продължаваме нататък.

Огряният от слънце идиличен планински пейзаж е озвучен от чалга, птичи песни, както и от ситно тракане на зъби. Разбъркани вълни подмятат лодката и преливат вътре. По екипажа няма сухо място. Опитваме се да насочим “Гмуреца” между два големи камъка с прагче след тях. Мислех си, че по-мокри от това не можем да бъдем. Можело било. Прицелваме се в гребена на вълната и наблягаме върху веслата. В един момент по-неуверено и лодката оправдава името си. Ние също ставаме гмурци. А лодката отплува по течението в самота. Измъкваме се от реката като мокри кокошки и хукваме след нея. С всички сили. Иначе ще стигне до язовира.

Внезапно и в опасна близост отпред се появява мирна гледка. Приятелска компания се е разположила като в картината “Закуска на тревата”. Ако се спра сега, ще падна по очи в кебапчетата. С красив еленов скок, на който би завидял всеки уважаващ себе си елен, прелитам над трапезата. От немай-къде и Киро повтаря номера. Някой се задави. Пардон, мадам!

Надбягали сме лодката и я издебваме на следващия завой. Почивка. Подличко решаваме да се върнем на “лобното” си място и да гледаме изпълненията на Здравко и Хари. Лодката им е по-малка и по-нестабилна. Със сигурност ще се обърнат. Пристигаме навреме, за да се насладим на зрелището. Като на забавен кадър кърмата на лодката се насочва към небето, а носът потъва в пяната. Готово! Държим се за коремите от смях, но не задълго. Багажът в лодката не е завързан и по реката набират скорост новите им раници. Дружно хукваме след тях. Не успях да ги предупредя за излетниците и те повтарят номера с еленовия скок.

За да избегнем справедливото отмъщение, отново влизаме в лодките. Минаваме под моста и скачаме два малки бента. Отдясно идват водите на Бели Искър и реката става все по-бяла. С диво гребане сечем успешно остър завой. В подножието на отсрещната скала се плацика гаден подмол. Добре, че не ни натика в него. Мъне и останалите нямат нашия късмет. Сблъсък със скалата – и лодката им отново е обезлюдена. Мъне я възсяда наобратно, а останалите плуват криво-ляво. С Киро организираме спасителна акция и помагаме на корабокрушенците да се измъкнат.

Стига толкова за днес. Опаковаме жвакащите атрибути в найлонови чували, натоварваме се като катъри и тръгваме да хванем “бързия автостоп” за София.

автор: Д.Маринова (Джеси)

Разказчето е препречатано от форума за каяк в http://www.extremno.com