Западни Балкани - 1 част

Кратка статия за красиви каньони, проучване на нови трасета и балканската комплексарщина.

Запътихме се групичка хора към Световната купа по рафтинг. Самото събитие беше организирано на река Върбъс, която е в района на гр. Баня Лука, което е малко по размери градче, приютило няколко околни села. Чисто, подредено и подготвящо се за събитие, което беше едно от най-големите случвали се там. Впечатлени бяхме от мащаба с който организаторите се бяха развихрили. Всички инстанции бяха мобилизирани. Полицаи, пожарникари, пътни служби, военни и дори местния червен кръст щъкаха навсякъде. Самото дефиле беше отцепено и ако нямаш лодка на тавана или някакви подобни отличителни белези не те пускаха да припариш в дефилето. От България трагнахме шест коли. Групата беше разнородна и колоритна. Имаше участници в състезанието, хора които бяха тръгнали на курс за съдии и обикновенни кибици дошли да покарат лодка и да пробват местната бира. Отдавна бахме чували за реките в тези планини, но все не се организирахме да тръгнем към тях. Събитието беше идеален повод да посетим района. За местните първенци реките Върбъс, Тара и Морача бяхме чели доста и очаквахме с нетърпение да се пуснем по тях.

Още щом се наспахме, трескаво вързахме лодките и се запътихме към първата цел. Големият бързей на Върбъс. Именно на него беше и основната част от състезанието.

Веднага щом слязохме от колата и надникнахме през мантинелата ни стана ясно за какво става на въпрос. Месеци преди това някой от домакините беше класифицирал Струма като река, в която най-голямата степен на трудност е 3+. А сега наблюдавахме бързей, който е "права пътека" и каквото и да стане вътре изтичаш по 20 км. трасе, което е по-равно от язовир Искър. Незнайно защо някой твърдеше, че този бързей е 4 категория на трудност. Веднага извадихме екипировката и скочихме с каяците в него, за да проверим идентичността на информацията.

Определено ги беше хванал Струмския синдром и се опитваха да излъжат и себе си колко им е страшна реката. Малко се почувствахме излъгани. Продължихме надолу и я минахме цялата. Голямо возене падна. На финала й има един 500 метра участък, в който водата се забързва и благодарение на една скала, която е напряко реката се получава трасе, което е атрактивно, но не и сложно за преминаване. Именно там бяха наредили слаломното трасе. Поседяхме още ден, два, за да гледаме състезанието и се запътихме към р. Тара. Там заварихме същата ситуация. Реката е красива с прави бързеи, които образуваха вълни. И отново се наслушахме на истории и предупреждения, вече взе да ни писва. Дали от желанието за реклама на района или подбудени от вродената си национална гордост хора, вечер по масите се разказваха истории за каране рафт в Азия и подобни дестинации. Хваленето на местните реки също беше на предна линия. Ясно се виждаше как и едноокия е цар в царството на слепите и около изградили си имидж личности се навъртаха хора, които успяваха да се залъгват, че реките които карат са сложни и страшни. Поради тази причина може би са и онези възспоменаталени плочи по р. Соча. Въпреки всичко Тара е красива и си заслужава спускането, но не е река, която ще те заинтригува да се върнеш втори път в района заради нея.

Станахме на другата сутрин и аз видимо изнервен предупредих, че ако не намерим река с камъни и бързеи, "напускам". За щастие се намирахме там, където Тара и съседната река Пива се вливат в общо корито и образуват р. Дрина. Като чуха че ще я пускаме местните казах,а че се набутваме в река 4-та категория и рискуваме много. Това ни обнадежди, че най-сетне ще покараме.

Самата Пива е с по-висока степен на трудност от Тара. Прави бързеи с вълни, дупки и някой друг голям камък по средата на течението, прави спускането по-интересно. Няма опасни падове и валяци. Всеки бързей има възможност за оглеждане и след него има равен участък за спиране. Реката започва от една огромна язовирна стена и свършва при сливането си с Тара. Течеше сутрин само, когато ВЕЦ-а на язовирната стена работи. Не е подходяща за начинаещи, защото водата й излиза от дъното на язовирната стена и е с доста ниска температура. Другото специфично за нея е че минава през дълбок каньон, от който трудно можеш да излезеш на пътя. На повечето места дори е невъзможно. Реката е добро попадение и си заслужава спускането, но трябва да се избягва гоненето на лодки и хора по нея.

Излизайки на брега с задоволителна усмихва отново започнахме леки спорчета с местните относно степентта на трудност. Определено ни писна от тая ситуация. В последно време се сблъскваме с хора от съседните нам държави, които практикуват всички разновидности на спортовете в “Бързите Води”. Абсолютно тенденциозно се налага един стереотип на доказване на кой му е по-голяма и страшна реката. Може би заради Балканската ни харектерност или от чист опит да се доказва “героичността” ни пред незнаещите се категоризират трасета абсолютно безотговорно и без никаква основа. Такива хора или никога не са виждали “клас 5” река или искат да създадат собствена категоризация съобразена с техните възможности като рафтери, каякари и тн. Границата е много тънка, но при грешна преценка всички знаем, че “работата става дебела”.

Решихме че е време да си ходим и да оставим “Надуваемите” да си мерят силите на спокойствие. Обстановката около това събитие малко ни натовари с всичките тези търчащи организатори около нас.

Запътихме се към следващат ни цел р. Морача, която още докато оглеждахме от пътя ни подсказа, че предстоят интересни дни. ....