Словения - река Соча

Почти няма сайт свързан с "Бързите Води" в който да не е отделено място за тази река. Географското и местоположение, целогодишното и пълноводие и трасетата които предлага привличат хиляди привърженици на "бързите води" всяка година. Красивите гледки и кристалната и вода допринасят допълнително за нейната посещаемост. Именно заради изброеното по-горе, реката е култивирана и облагородена. Всичко се върти около градчето Бовец, в центърна на което всяка втора къща е или рафтинг център или магазин за екипировка.

Макар че се намира под един от големите им ски курорти, все още най-висока сграда в градчето е църквата. Местните държат на тези неща явно и пазят стриктно реда и чистотата. Естествено че се намира и някой друг идиот който комерсиалният туризъм го е завладял до неузнаваемост, но това е световно нелечима болест.

Мина се една година от предишното ни посещение на района и ето ни пак в тая посока. Тази година обаче се оказа че в България останаха 2-3-ма от нас. Една върволица от коли, мотори и кемпери натоварени със всякакви приспособления за развлечения атакуваха пътищата на Юлийските алпи в посока Бовец. В крайна сметка се събрахме в един къмпинг и определено си личеше присъствието ни там. При наличието на такава голяма група последното нещо с което трябва да се занимава човек е да се занимава с организации. Някои от нас си бяха научили урока от предишни години и старателно отбягваха всякакъв вид планове и сметки. Разделени на няколко групи сутрин се разпръсквахме по реката и нейните притоци и вечер се събирахме въоражени с нови истории и впечатления от предходните карания. Искрено се радвах на хората които за първи път съзряваха реката и определено онемяваха от гледката. Самата река предлага всякакъв вид препятствия и трасета. В центъра на гредчето има инфо център от който спокойно можеш да получиш карта на която са отбелязани трасетата както и тяхнтата степен на трудност. По самото корито на реката има сложени табели за Вход и Изход, както и за предстоящи препятствия. Това много улеснява както хората в реката така и хората на брега. Местните власти си спестяват в голям процент търсене на хора по реката както и спасяване на такива които са си надценили възможностите. В основната си част река Соча не предлага бързеи които биха задоволи очакванията на каякар заел се по-несериозно със спорта. Много са малко градивните моменти там и при преминаването и за втори, трети път почват леко да ти доскучават. Но все пак е забавно и в средата на лятото тук в България не можеш да намериш такива условия.

Единственото място което крие сериозни опасности и предлага висок процент адреналин е участъка наречен "Катаракта". Във всички гидовници както и по поречието на реката си предупреден че наближаваш мястото (маркирано с голямо "Х" ) и е време да се изнасяш от там. Участъка който е дълъг около километър, поради голямата си денивилация, откъснатост и карстовото си корито крие доста опастности като Сифони, Блокажи и Падове с доста голяма обратна вълна. Поради огромините камъни и денивилацията видомоста е нулева. Водата се просмуква м/у големите скали и нищо не ти гарантира че ще се влезеш в правилния канал за минаване. За това и е задължително оглеждането на препятствята преди да си се спуснал по тях. Грешния избор на минаване в повечето случаи е гаранция че ще скочиш в някой сифон от който никой не може да те извади. Възспоменателните плочи и оставените китки по камъните са голямо доказателсто за това. "Ръкавицата" за този участък беше хвърлена преди година от някои наши представители и тази година просто нямаше начин да не се наврем вътре. Едни бяхме тръгнали с нагласата да покараме на по-висока степен на трудност без да се впускаме в приключения представляващи опасност за живота ни, други бяхме тръгнали дирекнто на "война" (както обичаме да казваме). Това се утвърждава като видове състояния на духа, които са въпрос на личен избор и настройка за каране.

И така...

Юрна се една върволица от лодки вътре и се почна с едно безкрайно чакане по камъните и комитетски сабрания преди всеки по-сериозен пад. Такива моменти са неизбежни за жалост. Още на входа се бяхме разделили на два екипа за да се разтовари малко групата. По тозин начин и да се намили риска от всеобщо давене както и от сблъсак на мнения и разногласия относно начина на спускане. Практиката показва че това е повече от препоръчително. "Катаркта" е трасе което освен че изпитва техническата ти подготвка, изпитва и психическата ти такава (при наличие). В такива моменти на висок адреналин и опънати нерви хората се променят и взимането на решения е "тънък лед" по който ни се налага да минем.

Не минахме и без инциденти. Никой от нас не си е и мислил че няма да има такива. Важното беше да сме готови с реакциите след това. На един, два пъти изпуснахме нещата от контрол, но този ден просто реката ни пусна и беше решила да не ни разваля "екскурзията". Късмет както биха казали някои. Бавно и методично преминавахме през препятствията и слизахме надолу, където ни чакаха нормално и трезво мислещите хора, за да продължим по едно съвсем нормално и красиво трасе на реката. Колкото повече продължавахме толкова повече навлизахме в една матрица от която измъкване няма и трябва да взимаш решение след решение. Някои доста поносиха по брега. Други бяхме обезумяли от зверските препятствия и вече се нахвърляхме с определена нотка на злоба в тях.

Като цяло имаше доста градивни моменти, но имаше и моменти в които не си заслужаваше да рискуваш живота си. Въпрос на личен избор. Изхода на цялата дандания завършваше в един бързей на чийто край ни чакаха другите. Сам по себе си беше нещо което човек спокойно може да пренесе по брега без да се излага на риск от неприятно преживяване. Избора на минаване през него беше много тънък и всяка грешка би те навряла в едни остри и стърчащи камъни, които ще спомогнат да завършиш спускането с един сериозен и неприятен инцидент. В крайна сметка групата се изнесе по брега и остана да наблюдава трима от нас които бяхме решени че не бива да се пропуска тази "щуротия". Наличието и на друга публика може би засили желанието в нас да си покажем магарията като за последно. Речено сторено и три каяка и водачите им изпаднаха от там с видимо налудничав поглед и една лека и задоволителна усмивка че сме на финала и всичко е зад нас. Спряхме да починем за минути и да изчакаме акъла ни, който бяхме зарязали два три бързея по нагоре, да се стече по реката и да продължим надолу, където всичко беше ясно и безопастно.

От този ден най-вероятно всеки си направи изводи. Голямото "Х" сложено за този участък по гидовниците ни показа че преминаването на такива участатъци в повечето случаи граничи с безсмислието и наистина е хубаво да се заобикалят, освен ако не си поставил някаква бариера за перскачане в личен план. План който веднага се променя в момента в който загеребеш надолу с другите хора. Самите те може би не гонят твойте цели и тогава е разумно да се отдадеш на колективното каране, колкото и да не ти се правят компромиси. Буквално уморени психически продължихме надолу със смесени чувства от предходните събития. Завършихме деня с нашата "голяма"- малка победа и очаквахме с нетърпение следващите дни. Предстояха ни нови реки и приключения отатък зад баира в "Тирол". Район за който бяхме чували митове и легенди за всякакви реки и трудности и видимо това беше следващата голяма цел на Холдинга.