Писъци и келешлък по Въча
Цветница, тъкмо ден за празник. Ставам умопомрачително рано, срещата е за осем и половина, а аз все още не знам къде ми е спалният чувал, да не говорим за ботите, неопрена, палатката. Започва светкавично тичане из къщи – мазето, тавана. Колко синини си направих от препъване по стълбите още не мога да преброя. Като капак няма топла вода и един бърз студен поток от душа спасява положението – със сигурност съм будна, кафето поне е горещо, багажа вече натоварен и политам по магистралата да настигнa групата. Отиваме да караме река Въча, под Девин, посока Михалково. Пътят, след като слизаме от магистралата става подобен на швейцарско сирене, а табелите по стар български обичай са след разклона, ако изобщо ги има, което неминуемо води до изгубване. Нееднократно. Нервните ни обратни завои из тесните улички на малки родопски селца, винаги са изпращани с ръкомахане и усмивки от местните хора, смаяни от лодките по покривите на автомобилите.
След множество опасни завои и разминавания на косъм с побеснели камиони, сетне стигаме уреченото място на един завой от пътя, където намираме и по-ранобудните си приятели и започва истинското представление. Тук изниква огромна бетонна стена, пътят е строителната площадка на бъдещия язовир Цанков Камък, а трасето, което ще спуснем скоро ще остане на дъното му. За съжаление не е единственото красиво място в България, което ще бъде затрупано от архитектурни амбиции с повече бетон.
Преобличаме се сред облаци строителна прах, която не успява да ни прикрие от недотам дискретните погледи на работниците около реката, набързо подредили няколко стола на удобно място. И как да не си поседнат да погледат – разтоварват се едни разноцветни лодки, други се помпат и сглобяват, греблата са разхвърляни наоколо и на всичко отгоре момичета се разхождат по незакопчани неопрени в първите слънчеви дни след зимата.
Слагаме каските и жилетките, вече няма връщане назад. Някой подхвърля, че водата била „Бая бахър”, но кой ли му обръща внимание. Това ще е първото ми мокрене тази година. Още не съм скрила ските в мазето, а неопрена вече е в реката. Наместваме се по лодките, с Дони ще гребем заедно в двоен надуваем каяк К2, а повечето около нас - в единични твърди полиетиленови лодки за бързи води.
Каяците са различни видове, обикновено са изработени от твърд материал затворени лодки, които имат един или два кокпита, във всеки сяда един човек с гребло с две лопати в краищата, а понякога може и с кирки, но това е при гребане в чинии по маса и не е свързано с пиене на речна вода. Твърдите лодки имат „щприцки” – непромокаемите полички на гребците, които се закрепят плътно за кокпита и не допускат водата да влезне в лодката, а при лодките за бързи води пазят сухо дупето на гребеца, когато се преобръща или „ескимотира”.
В нашия случай обаче двете с Дони бяхме целите мокри и добре изстудени. Надуваемите гумени лодки за бързи води са отворени, няма щприцки и на всичко отгоре има дупки по дъното. Въпреки, че носим дебели неопрени, специални якета и спасителни жилетки, температурата на водата, съвсем близка до топене, стимулира не само здравото гребане, а и силните възгласи, понесли се по стръмните склонове около нашата лодка. С викове спорим и къде е правилният път в бързеите. На задното, директорско място е Дони, би трябвало тя да управлява, но нали аз съм отпред и виждам камъните, та да си кажа мнението и да опитам да отклоня лодката. Безуспешно. Всеки път получавам потупване с лопата по каската – само да ми напомни кой е капитана.
„Гребиии!” крещи Дони, а срещу нас огромна вълна, в ляво камък, тъкмо към него сме се насочили. Пред нас Ясо минава безгрижно през вълната, обръща се с главата надолу, ескимотира, сърфира си, намира си место, където да балансира на нос – фигура, при която се изправя лодката перпендикулярно на водната повърхност и стои така за малко. После се спира в едно обратно течение, образувало се след камъка и услужливо предложило спокойни води за почивка след бързея. Ясен - опитен каякар, след когото ние сме се втурнали, ни води през бързеите и сега пак ни крещи нещо, но в пръските вода не мога да го чуя. Подскачаме, мятаме се като риби на сухо, но сме вътре във вълната. Скалата е съвсем близо, давам си сметка в един миг, че сега е часът за поредната студена баня в този ден, но едно от многото „наклони се към камъка” долита през разпенените води до мен и да, правилно, как не се сетих и сама – това е решението. Бам! – каската се удря в скалата, но застрашително наклоненната лодка се изправя, ура, минахме. Принцип, който още от първия път не харесах, но в реката винаги е така – има ли опасност да се обърнеш, накланяш се така, че водата да се блъска в дъното на лодката и да не я „захапе”за страничния борд и да се озовеш с главата под повърхността.
Вече в обратното, двете с Дони пак пищим жизнеутвърждаващо, колкото глас ни държи, мокри сме съвсем, изпод каските ни стърчат кичури и лепнат по лицата. Но все пак няма да ни се размине така лесно, без да се изсипем в реката. Съвсем накрая на трасето, в умопомрачителна близост до тунелът, където потъва реката, за да отклонят водите й по време на строежа на язовирната стена, трябва да излезнем на брега. Проблемът обаче е, че течението стремглаво се втурва в огромната паст на канала, а около нас е пълно с мили каякари и зяпачи от храсталаците, които да ни напомнят, че вътре сигурно има и цедка, през която двете няма да минем, освен накълцани за таратор. Обещават обаче, нали са кавалери, да ни чакат от другата страна. Ясен все пак ни напомня, че трябва да спрем, тъкмо когато вече подминаваме местото за целта. Започва бясно гребане, опит да се хванем с ръка за храст най-сетне накланя лодката и ние се озоваваме седнали в калната плитчина, а лодката успяват да заловят доброжелателите, които, докарали колите и скучаещи на брега, само преди миг ни изпратиха да минаваме през тунела.
Вече се е събрала малка тълпа работници от стената, но ние си знаем – пускаме музика от колата и започваме да се преобличаме. Някой подмята, че можем да останем само по шапка и поглеждам каската си – още една драскотина, вместо клонки за Цветница, но пък пази спомен от реките.
