До Оtztal и назад

Дата: 21.10.2009

Седяхме на една скромна поляна насред Родопите и се забавлявахме с известно количество бира около огъня. Течеше "Келеш Трофи"-то, скромно пътешествие с колела, мотори и джипове през цялата планина, организирано от холдинга. Изведнъж извъня телефона, беше Филип, който съобщи, че е влязъл в листата на състезателите и ще го допуснат до небезизвестното състезание. Тази новина определено ни зарадва и от там насетне разговорите за каране на каяк и подобни щуротии отново излязоха на праден план. Въпросът беше, не дали да ходим, а кога и с какво.

От този момент започнахме трескаво да чакаме датата за тръгване. Важното беше, че ще запишем холдинга на най-престижното състезание и най-сетне ще се докопаме до реката и прословутия й участък по-който се провеждат състезанията. Това беше малък подарък за безпредметното ни давене през последните години. За всеки един, развиващ се спорт е важно практикуващите го да имат възможност да посещават подобни събития, защото трупането на опит на местна почва понякога е доста лъжливо и опасно. В този случай ни се отдаваше възможност да видим как протича състезание от такъв мащаб и да покараме истинска река през октомври, когато сезонът в БГ отдавна е приключил. Малката крачка напред в развитието на Филип също беше основателна причина да хукнем на 1 500 км. от тук. Така ... напълнихме резервоарите и запътувахме в поска Инсбрук.

 

 

Градчето Oetz ни посрещна с добро време и още по-добър къмпинг. Направи ми впечатление че подредеността на тази държава ни е научила да не се притесняваме за битуването си и качеството на къмпинга отново потвърди този факт.

 

Още щом станахме се затърчахме към района на събитието, за да видим що е то световно първенство. Течаха тренировките и нашият Филип от ранни зори размяташе лопати из бързея. Самият той е доста атрактивен, осеян с падове и камъни. Непосредствено преди края му има участък от 10-20 метра, в който реката с помощта на обилното количество, камъни, вода и денивилация образува препятсвие с голяма трудност. Според повечето участници няма чисто минаване и в него трябва просто да удържиш натиска на водата и непрекъснатото подмятане на валяците.

 

 

Сърцата работа .... си казахме ние като зрители и продължавахме да ръчкаме Филип да излиза от бързея и да ходим да караме. Реката има десетки километри участъци, които са с висока категория и добри бързеи. Уви нашият състезател не можеше да се откъсне от организацията на състезанието и ние се намъкнахме в лодките и скочихме в долния участък.

Той самият е много позитивен „Клас 3” и е за предпочитане да се мине, въпреки големите амбиции на човек за гребане по високите категории на реката. Самият участък се влива в река Ин и след няколко километра по нея се излиза на много удобен кей на рафтинг център снабден с добра кръчма. Какво повече да искаме от живота в такъв момент.

Състезанието започна на следващия ден и поляните около реката се напълниха с хора и каяци. Някои се взимаха доста насериозно, а други просто бяха дошли да се забавляват. Всякакви индивиди от наш Чачи до Стив Фишер се мотаеха нагоре-надолу по ливадата, а състезателите търпеливо чакаха на опашка да стартират. Квалификациите бяха за време и съответно разни кръглоглави Чехи със спортни гребла изместиха всички по-можещи на задни позиции в класирането. Филип успя да се класира под номер 100 и това ни стигаше да се зарадваме, че сме в челната стотица. По именитите участници започнаха да негодуват, но в крайна сметка такива бяха правилата. Малко беше необмислено да караш карачи в бързи води да се състезават на 500 метра спринт за скорост.

Свърши се и тая одисея и се прибрахме в къмпинга да отпразниваме резултата и да обсъдим следващия ден. Време беше да скочим в дълбокото и в обстановката се появи леко трескаво настроение. От близо 140 участника 50 оставаха на финалите, а останалата част имаха на разположение цялата долина за следващия ден. Реката се кара или ранна пролет или по това време на годината. През останалото време е немислимо да влизаш в нея ,защото е толкова пълноводна, че е безумие да си и помислиш за спускане.

 

 

Оказа се че колкото и да оглеждаш трасето от пътя над него, не можеш да придобиеш представа в какво се забъркваш докато не цопнеш с лодката във водата. Въпреки всичко бяхме спокойни, защото се чувствахме във форма и групата беше малка.

 

 

 

Още щом се преминахме през първите прагове започнахме леко да полудяваме от емоциите и адреналиновата наркомания започна да ни подтиква към скачане в бързеите без да ги оглеждаме и без ясна умисъл къде ще спрем. Самата река е много бърза, наклонена и участъците й са дълги и технични. През цялото време върви усперодно до пътя и този факт в някои отношения те кара да бъдеш малко по-смел в действията си. В местния гидовник много точно беше написано, че е “клас 4-5” и ако си за първи път в нея е желателно да я караш на минимума на нивото й. В максимално допустимото и ниво е само за "експерти" и е било голяма “забава”. Така си и беше. Обичам Австрия заради точноста във всяко едно отношение. Все още не осъзнавахме в каква опастност се забъркваме, докато на едно от местата, които се пренасят не ни подминаха два стърчащи крака от бързея.

 

 

Клетият човек беше изтървал нещата 200-300 метра горе по бързея и буквално се блъскаше безконтролно по камъните с голяма скорост без да има шанс въобще да направи нещо за собственото си оцеляване. Водата го закара по-надолу в едно обратно и той просто приключи с карането за днес. Част от групата сериозно се замисли заслужава ли си заради недоглеждане на препятствията и ние да се вкараме в тая ситуация, но другата половина още по-сърцато започна да скача в бързеите.

Тук вече малко се поизнервих, защото не съм чакал близо две години да се докопам до тази река и накрая да се метна шус с "каратето" в нея и да рискувам да се пречукам. Заради едната келещина да кажа, че такива трасета се карат на един дъх, не си заслужава да си потроша костите по камънаците. Отделно от това наистина си заслужава да излезеш и да си направиш хубава схема за преминаване през бързея. Много има какво да се види и извади от карането на този участък.

 

 

В такива моменти са ти нужни единствено спокойствие и хладнокръвност. Всеки сам избира начина си на спускане, но когато зависите няколко човека от общите си действия е хубаво да си готов на малко компромиси. Продължихме надолу по течението и стигнахме до моста на който се излиза. Поглеждайки назад се загледах в реката и отново гледката към нея беше лъжлива относно класификацията й. Заради състезанието всички, които не бяха успяли да минат квалификациите предишния ден се бяха качили да карат по това трасе. Моста и паркинга бяха изпълнени с усмихнати и дяволити физиономии видимо доволни от преживяното. Otztall ни посрещна и позволи да завършим активния сезон заслужено, с трасе отговарящо на амбициите ни. Да се върнем в България и да донесем преживяното на другите, чакайки следващия сезон с нетърпение.

Вход
*Потребителско име
*Парола
Календар 2015